< към Глава Втора: Стела помага на госпожа Тути

Глава Трета

Принцесата и роботите

Рисунката с рибките скоро стана известна, защото Баба я показваше на всички роднини и те до един се възхищаваха на уменията на момиченцето. Баба дори каза на Стела, че такъв талант е рядкост за едно петгодишно дете. Стела я поправи:

Вече съм почти на шест!

И наистина, рожденият ден скоро дойде и Стела се събуди рано, щастлива, че най-после става по-голяма.

Виждаш ли колко много съм пораснала, вече съм на шест! – влетя тя в спалнята и се хвърли в прегръдките на Мама.

Честит рожден ден, Стела! – Мама я целуна по челото. – Защо толкова бързаш да пораснеш?

За да съм голяма и да мога всичко като възрастните и никой да не ми казва какво да правя! Да гледам телевизия и да ям шоколад, когато си искам.

Милата ми тя! Най-смешното е, че децата си мечтаят да пораснат, а възрастните си мечтаят да бъдат отново деца. Не бързай да ставаш голяма, детството е най-прекрасното време. – Мама отново я целуна по челото.

Мога ли вече да казвам, че съм почти на седем?

Не още – с усмивка отвърна Мама.

Вечерта вкъщи имаше доста гости, които надойдоха с цветя, балони и подаръци. Повечето поканени бяха възрастни, само братовчедите Лия и Кико бяха горе-долу на възрастта на Стела. Имаше и едно бебе, което не правеше нищо друго освен да пие от едно шише и да плаче, но за Стела това не беше интересно. Затова тя отиде при Лия и Кико, които нещо си шушукаха и се смееха.

О, художничката. Честит рожден ден! – надуто каза Лия.

Пожелаваме ти да започнеш да тренираш някой хубав спорт, не само да си губиш времето с рисуване! Аз тренирам плуване и съм много бърз – добави Кико.

Благодаря – смутено отвърна Стела. – Аз пък обичам да рисувам. Освен това всички възрастни харесват моите рисунки и…

Да, Баба не спира да те хвали – прекъсна я Лия.

Стела си помисли: „Много е грубо е да прекъсваш другите хора.“

Колко си била талантлива, колко красиво си рисувала с трийсет цвята моливи – продължи Лия. – А за нас с Кико нищо не казва. И аз мога да рисувам, дори по-добре. – Лия се намръщи. – Покажи ни твоите прословути моливи, може и ние да нарисуваме нещо с тях.

Децата явно ѝ завиждаха, а Стела знаеше, че завистта прави хората нещастни. Не искаше нейните братовчеди да са нещастни заради нея. И все пак, не мислеше, че е добра идея да им даде Вълшебните Моливи. Ако не им ги даде, ще кажат, че е лоша. Но пък ако им ги даде, ще се забъркат в някоя каша. Затова твърдо им каза:

Не може, опасно е за вас да рисувате с Моливите! – И се забърза към детската стая, за да скрие Моливите на по-сигурно място. Беше права да им откаже, защото винаги трябва да сме разумни. Когато едно нещо може да е опасно за другите, дори и на игра, по-добре да не го правим. А пък те ако искат, да ни се сърдят.

В детската стая на леглото ѝ се беше разположило бебето, а майка му, наведена над него, му сменяше пелените. Няколко лелички стояха наоколо и се радваха. За разлика от тях, Стела не искаше да присъства на това миризливо събитие и затова бързо взе Моливите от раницата си и ги пъхна надълбоко в чекмеджето. После отиде да си говори с другите гости.

Стела, виждала ли си Кико и Лия? – попита майката на братовчедите по едно време. – Изчезнаха някъде.

Скоро не съм. Ще ги потърся. – И Стела тръгна да обикаля стаите.

Но Лия и Кико ги нямаше никъде, дори и в банята. Накрая Стела надникна в килера, където за свой ужас видя на пода разпилени Моливите и една рисунка. Тя хвана листа с треперещи пръсти. Замък с три кули и дърво отпред – явно нарисувани от Лия. Изобразена беше и принцеса с руси коси и розова рокля, с явно изплашено изражение. В единия ъгъл имаше и два робота, от любимите на Кико. Братовчедите, неволно попаднали в рисунката, бяха хванали принцесата от двете страни и заедно бягаха от роботите.

Глупчовци, проследили сте ме, докато крия Моливите. Казах ли ви, че е опасно. Сега как ще се измъкнете? – прошепна им тя. Но нямаше време за обвинения. Стела направи първото, което ѝ хрумна. Измъкна един молив и нарисува въже. После скочи в рисунката и после метна въжето на рамо.

Към замъка! – извика им тя. – По-бързо!

Децата и Принцесата се затичаха още по-бързо.

Двата робота, страшни и ръмжащи, имаха способността да се превръщат в колички и после обратно в роботи. Те, като всички такива играчки, бяха свикнали само да се бият и си мислеха, че всеки, който не е робот или количка, е враг и нарушител. За това веднага подгониха децата, още когато ги видяха да падат в рисунката.

Тъй като по принцип роботите не могат да тичат бързо, Синият робот се сгъна на синя спортна кола и зафуча с пълна скорост към замъка, където вече бяха стигнали децата. Но жалост там Лия беше забравила да нарисува порта.

Случвало ми се е и знам какво е да забравиш да нарисуваш нещо важно – тичайки каза Стела, която си спомни за вратата без дръжка от преди. Оттогава винаги внимаваше всички подробности да са на мястото си. – Запомни, Лия, човек трябва да се учи от грешката си! Ако се поучи добре, следващия път няма да я допусне. Но ако не си вземе урок – ще я направи пак с още по-страшни последствия.

Синята Количка беше зад тях. Останала без дъх, Стела бързо свали въжето от рамото си и го омота около дървото пред замъка, после върза една примка в другия край и я метна към Количката. Въжето здраво се захвана за страничното огледало.

Бягайте към ръба на листа! – извика тя. Кико, Лия, Принцесата и Стела презглава се втурнаха натам. Въжето задържаше Синята Количка, но Черният Робот зад тях почти ги настигаше и повтаряше: „Нарушители, нарушители“. Трите деца задъхани и в последния момент успяха да скочат обратно в човешкия свят.

Време е за свещичките на тортата. – Мама тъкмо отваряше вратата на килера.

Стела духна шестте свещички, гостите ръкопляскаха. Само Лия и Кико стояха тихичко в един ъгъл. Те бяха единствените, които не пяха „Честит рожден ден“ и още бяха видимо изплашени. Стела намери време да отиде при тях.

Благодарим ти, Стела, че ни помогна – каза Кико. – Не знаем как рисунката оживя.

От Моливите е, – отговори Стела. А после заговорнически прошепна: – Вълшебни са. Само заради приключенията с тях се упражнявам толкова много да рисувам. А за да станеш истински добър в едно нещо, трябва много да се упражняваш. Важно е да сме постоянни в това, което правим и скоро ставаме по-добри от другите. Аз рисувам всеки ден. Ако и вие рисувахте толкова, също щяха да ви хвалят.

Съжалявам, аз не знаех, че влагаш толкова много във всяка рисунка – тихичко каза Кико.

Аз също съжалявам – добави Лия. – Благодаря ти, че ми отвори очите. Ще започна и аз да рисувам всеки ден. Обаче имам само обикновени моливи. И едни боички.

Нищо – каза Стела. – И с обикновени моливи и боички става. С малко въображение и в най-обикновените неща можем да откриваме приключения. Искаш ли другата седмица пак да рисуваме с Вълшебните Моливи?

ДА! – извика Лия. – Да!

А пък на мен пък ми стига толкова рисуване, – сериозно отбеляза Кико. – Но обещавам да съм постоянен в плуването, за да стана още по-бърз.

Рожденият ден беше към своя край. Докато изпращаха братовчедите, Тати подаде рисунката на майка им. Тя продължително я огледа, присви вежди и попита:

Защо синята количка е завързана за дървото? И защо роботът дърпа тази принцеса за косата?

Децата се спогледаха и избухнаха в смях.

Сложно е за обяснение – отговори Стела и махна с ръка. – Не се тревожи за принцесата, след малко ще ѝ нарисувам един рицар, който да я спаси.

Тати неразбиращо присви рамене.