Седнали са на дивана бабка Радка с дядко Владко.
Тя звъни по телефона, той писмо ще пише кратко.
Цъка баба по екрана – нищо не се получава.
„Тоз’ ли беше тук бутонът?“
И на дядо го подава.
 
Дядото с лаптоп на скута гледа там и се кокори.
Настрана лаптопа бута, с телефона ще се бори.
 
„Ето тук както натиснеш, се явяват номерата.“
Щрака дядо напосоки и изключва апарата.
 
„Владо, нищо не разбираш“ подлюти се бабка Радка.
„Развали го, не работи. Ех, че нескопосан дядка!“
 
„Копчетата са му малки“
виква дядото ядосан.
„Телефони-залъгалки! После – бил съм нескопосан.
Ех, когато бяхме млади, правеха ги за милиони
с шайби, с копчета големи ИСТИНСКИТЕ телефони!
Тук ела да видиш, Радо, пиша с тия две ръце,
на сина ни едно важно електронно писъмце.
Внучката ми обяснила. Имейл казва се това.
Не се пише на хартия, че са други времена.“
 
Дядото лаптопа взима, писъмцето да покаже,
но изгасва му екранът, буква не се вижда даже.
 
„Айде, и лаптопа счупи“ казва жално бабка Радка.
„Как тъй пипнеш и повредиш? Туй за мене е загадка!“
 
„Не у мене е вината! Технологии ужасни!
Интернет, лаптоп, смартфони!“ виква дядо гръмогласно.
 
От вратата се подава мъничката внучка Ивка.
„Що се карате, бе дядко?“ тя запитва ги с усмивка.
 
Баба с дядо в надпревара заразказват там на Ивка
кой какво и как е счупил, та се карат без почивка.
Ивка само се засмива, цъква тука, щраква там.
Телефонът пак набира и лаптопът светва сам.
 
„Пенсионери“ казва дядо.
„Тъй да щракнем не ни хрумна.
Пак добре, че ни е Ивка –
мъничка, но много умна.“