Имало едно време едно червено автобусче „Икарус“. То живеело в депото, всеки ден слагало табелка „204“ и излизало да вози пътници из града. Най-много обичало да качва усмихнати и весели хора, но за съжаление рядко срещало такива. Затова ставало все по-тъжно. Шофьорът, който го карал, бил нервен и груб, разправял се с пътниците и натискал клаксона: „бийп-бийп“.

Сутрин автобусчето отивало до първата спирка  и качвало хората. А някои от тях веднага започвали да мърморят:

– Ох, времето е толкова лошо, човек не знае какво да облече.

– Пак са вдигнали цената на хляба, искат да ни уморят в тази държава.

След малко всички започвали да се оплакват в един глас – кой от работата си, кой от живота, кой от лошия си късмет. Един не бил доволен от съседа си, друг не харесвал колата си, трети се ядосвал на роднините си. А грубият шофьор се включвал да се оплаче на висок глас колко са невъзпитани пътниците.

Тъжното автобусче непрекъснато слушало мърморенето. Но веднъж, точно в последния ден преди да го извадят от употреба и да го заменят с по-нов модел, му омръзнало. Спряло насред маршрута си на Орлов мост и казало на пътниците и на шофьора:

– Стига сте се оплаквали. За да ви разведря малко, сега ще ви изведа сред природата.

Затворило вратите, изгонило шофьора отзад при пътниците и потеглило само̀. Хората били първо смутени, а после изключително възмутени. Заобаждали се по телефоните си. Оплаквали се още повече, викали приятелите си да ги спасят, обяснявали на шефовете си, че закъсняват по независещи от тях причини. Автобусчето повече не спряло на нито една спирка, докато не стигнало чак на Симеоновския лифт.

Свалило всички хора на една поляна и им казало:

– Тук времето е хубаво, въздухът е чист, няма ги вашите лоши шефове, роднини и колеги. Няма от какво да се оплаквате.

Но при тези думи хората утроили оплакванията. Казвали, че градският транспорт за нищо не става и че държавата за нищо не става.

А автобусчето се ядосало още повече, че на тези хора нищо никога не им харесва. Изоставило ги там и се върнало само в депото, където го посрещнал старият механик. Автобусчето му разказало за случката, а механикът закимал с глава:

– Повечето хора намират за какво да се оплакват във всяка ситуация. Трудно е да се измъкнеш от тях. И аз от много време се опитвам. Но може би заедно ще успеем. Имам една идея.

Цяла нощ старият механик работил. Боядисал автобуса в свежи бонбонени цветове, а вратите направил жълти. Вътре закачил цветни балони и панделки по дръжките. Вместо автомати за таксуване сложил машини, които разпръсквали конфети, когато натиснеш копчето. На автобусчето всички тези промени доста му харесвали.

– Така, аз от днес се пенсионирам, но не ми се стои вкъщи. Смятам да те покарам малко из града – казал механикът на сутринта, когато бил готов. – Остана едно важно нещо.

И той гордо сложил на предното стъкло надпис „Автобусче с позитивна нагласа“. И после потеглили из града. Механикът пеел, а автобусчето подсвирвало в такт с клаксона си. Песничката била горе-долу тази:

Щом си щастлив и любезен – качи се.

Широко и искрено усмихни се.

Пък искаш ли да мърмориш и гракаш,

друг автобус ще трябва да чакаш.

В автобусчето започнали да се качват само пътници с чувство за хумор, които се радвали на украсата и пеели песничката заедно с шофьора.

– Ех, че хубаво вали навън! Въздухът в града сега ще стане чист и приятен за дишане – казвал някой щастлив човек.

– Радвам се, че живеем с толкова много удобства! – добавял друг. – Имам храна на масата и покрив над главата си. Имам толкова чудесни приятели!

– Да, добре сме се събрали тук. Животът наистина е прекрасен! – съгласявали се всички усмихнати хора.

И така автобусчето обикаляло из града, но качвало само хора с позитивна нагласа. Намръщените си стояли по спирките. Мърморели, че само луди се качват вътре и че животът е скапан. Но автобусчето и щастливите хора, които се возели в него, вече дори не ги забелязвали.

Ще ти издам една тайна. Това автобусче още е в движение, нищо, че е от старите. Ако и ти искаш да те намери и да се повозиш на него, трябва да спреш да се оплакваш и да започнеш да оценяваш малките неща. Тогава неволно ще се усмихнеш и автобусчето ще спре и на твоята спирка.