Малките деца имат завидната способност да НЕ умеят да различават възможното от невъзможното. Питайте някой мъник дали може да лети в космоса, да живее на дъното на океана или да язди дракони. Почти винаги отговорът ще е „Да!“ Някои от тях ще се закълнат, че дори вече са го правили. Сякаш за децата дали едно нещо е действителност или измислица е без значение. Да си вярваш в каквото си искаш. Това аз наричам пълна свобода. Тя ги прави по-креативни от възрастните. И гениално находчиви. И върховно щастливи. Порастваме и в училище, в семейството, сред приятелите натрупваме спирачки за въображението. И сякаш ставаме по-малко щастливи.

Целта на тази статия е да даде няколко идеи за това, как да стимулираме или поне да не ограничаваме прекалено въображението на децата си.

Да осигурим условия за творчество

Нека кухненското руло да се превърне в телескоп, хавлията в наметалото на Супермен, а холният килим в дълбоко море, което трябва да се преплува! Нека кутията с копчета стане пиратско съкровище! Без да бързаме да подреждаме, да учим на ред и дисциплина, нека се включим в играта за малко. Да сложим три стола на известно разстояние един от друг, да метнем едно одеяло отгоре и да царуваме в замъка!

Нека позволим да има малко бъркотия. Когато казваме на детето си: „Искам да оправиш стаята си СЕГА, защото чакаме гости!“, нека не забравяме, че детето не мисли в такива категории. За него кулата от блокчета „Лего“ е по-належаща и къде-къде по-важна от някакви си гости. Нека не го принуждаваме да разваля творението, с което толкова се гордее. Бихме могли да направим компромис: „Ако ми помогнеш да оправим бюрото и леглото, този път няма да прибираме конструктора.“ Е, гостите може и да видят малко бъркотия. Но това нищо не е на фона на нашата увереност, че сме прекрасни родители.

Да поощряваме творческото мислене

Децата учат много, когато театрализират своя реален и фантазиран живот. Когато момичето е Пипи Дългото Чорапче, то става безстрашно и наперено. Когато момчето е Хълк, то става силно и непобедимо. Дали пък тези качества не им липсват в реалния живот?

Нека позволим на детето да рисува, да измисля истории, да пее. Нека съчинява пиеси, които да ни представи. Можем да измислим началото на някаква история и да оставим детето да я довърши. Нека то е главен герой в нея. Можем да съчиняваме заедно приказки, рими. Когато четем, да използваме различни гласове за всеки герой. А и да сменяме текстовете на песните, за да станат по-смешни. Аз например променям песента за Червената шапчица (сигурна съм, че я знаете) ето така:

„Живяло е нявга, живяло е нявга

най-сладкото момиченце“

и соча към моята дъщеричка. А тя се смее.

Да дадем на детето възможност само да се изрази

Нека не превръщаме желанието да имаме безгрешно дете в своя мисия. Нека му дадем възможност да изрази себе си с всички съпътстващи грешки. Това е прекрасен начин то да разшири света си. И вместо да го коригираме на всяка крачка, нека покажем ние със собствен пример как е правилно. Ако каже нещо невярно или глупаво, да не го поправяме засрамено. Защото в противен случай децата наистина ще повярват, че са глупави. А едва ли има родител, който съзнателно да иска това.

Да се превърнем в най-големия фен на своето дете

Тук идеите са много. Да хвалим щедро и да избягваме критиката (поне пред други хора); да показваме одобрение не само, когато детето се е представило добре в нещо, а винаги; да поощряваме усилието, а не резултата; да сме търпеливи. И най-важното: искрено да се гордеем с всяка творческа изява на детето.

На Айнщайн се приписва следният цитат: „Въображението е по-важно от знанието“. Нека да не ограничаваме въображението на децата, а да го окриляме. Защото понякога в желанието си да научим малчуганите на граници и ред, се отнасяме към тях като с възрастни. Мислим, че им правим услуга и че така ще им помогнем да съзрат по-бързо, ала може би само насаждаме ограничения у тях. Такива, от които те един ден ще поискат да се освободят при някой психолог или на скъп семинар по себепознание.