Всяка вечер Луната си намятала ленено шалче. Слизала, хладна и блага, и посядала на прозорчето на едно малко зайче, което не можело лесно да заспива. Извивала своето бледо кравайче, слагала зайчето да легне в лунната люлка, залюлявала го и му запявала:

– Люш-люууууш, малко зайче, люш-люууууш.

Небето спи, люш-люууууш,

морето спи, люш-люууууш,

земята спи, люш-люууууш,

сега спокойно заспивай и ти.

Зайчето едвам държало отворени свойте очички, защото цял ден като всички зайчета палаво си играело и в този час вече съвсем му се спяло, ала Луната тъй блага, но хладна била, че то се сгушвало в нея без да се стопли. И от хлад не заспивало.

Видяло това, едно пухено облаче се търкулвало и завивало зайчето с бяло одеяло. Припявало едногласно с Луната:

Люш-люууууш, малко зайче, люш-люууууш.

Полето спи, люш-люууууш,

лалето спи, люш-люууууш,

пчеличката спи, люш-люууууш,

сега спокойно заспивай и ти.

Но облачето било плътно меко и пухено и толкова топло на зайчето ставало, че то пак не можело да заспи.

Тогава идвала мама.

Тя посядала на леглото на зайчето, блага и мила, нито хладна, нито топла, а точно каквато е нужно, залюлявала го и нежно запявала:

Люш-люууууш, мое зайче, люш-люууууш.

Нослето спи, люш-люууууш,

очето спи, люш-люууууш,

ушето спи, люш-люууууш,

сега спокойно заспивай и ти.

Сега зайчето меко се гушвало,

доволно се прозявало

и вече леко заспивало.