Имаме една сиамска
черноопашата котка.
Синеока и красива,
ала никак не е кротка.

„Скъсала си ми буквара!
Виж каква си непослушка!
Само пакости ми правиш.“
кара ѝ се малка Нушка.

„Я кажи ми, кой одеве
се катерил по пердето?
Кой е минал с лапи мръсни
в кухнята и във антрето?

Кой боичките ми бутна
с дълга палава опашка?
Кой водата ми обърна
в гоненицата дивашка?

Кой ли снощи е нагризал
новичките ми обувки?
И на ангелче се правиш.
Зная твоите преструвки!“

Ала котката лукаво
се подсмихва под мустак
сякаш казва ѝ направо:
„Как кой? Аз! И искам пак!“

„Аз ще те издам на мама.“
Нушка много се ядоса.
„Тук ще трябва наказание.
Тя да разреши въпроса.“

Викна Нушка: „Мамо, мамо,
да накажеш тая котка.“
Ала мама казва само
с доста сериозна нотка:

„Нушке, искам да те питам
кой ти стаята разхвърля?
Кой натрупа тук играчки?
Кой ти роклята омърля?

Кой ронѝ трохи по пода?
По стената кой рисува?
Докога бели ще правиш
мене ме интересува.“

Смело котката поглежда
към засрамената Нушка
сякаш иска да ѝ каже:
„Май и ти си непослушка.“