Питанчо дърпа на мама палтото,
на висок глас я разпитва в метрото.

„Мамо, колко тона тежи на Луната сърцето?“
„Милиони, че от звезди е излято.“
„И защо първи юни е ден на детето?“
„Защото вече мирише на лято.“
„Мамо, ‘що през нощта не заспиват звездичките?“
„За да има кой да ни свети.“
„А дъждът не е ли на морето сълзичките?“
„Не, дъжд е вода от небето.“
„Мамо, копчето ‘що се не връзва, а шие?“
„За да не се лесно измъква.“
„А пък рибката златна със сапун ли се мие?“
Тя напреде поглежда и млъква.

Леко черви се, смутено преглъща,
две спирки още остават до вкъщи.

„Мамо, ‘що тъй е дълга главата на коня?
И, ‘що са криви на джанката клонките?
А тигрите страшни защо нямат броня?
‘Що не правят солени бонбонките?
„И кратко“ щом има, ‘що няма „А кратко“?
‘Що са шест на мухата краката?
И кога ще порасна по-плешив и от татко?
Колко има бодли по елхата?“

Но тя все мълчи там със строго лице
и му с пръст към вратата показва.
Вече спирката иде и хващат ръце,
тя му шепне в ушето и казва:
„Питанчо, стига, че хваща ме срам,
Отговор нямам. Признавам –
НЕ ЗНАМ!“