Първа Глава

Бягството
Без да се оглежда и без да мърда, гушнал раницата с две ръце, Митко седеше в полупразното метро и в стъклото отсреща гледаше собственото си отражение. След ужасния ден в училище се опитваше да не мисли за нищо. Наблюдаваше рошавата си кестенява коса, сега мокра от дъжда и белите си ръце на фона на тъмносинята раница. Но вниманието му бе приковано основно в щръкналите уши. Заради тези уши ставаха толкова много проблеми, че беше започнал да ги ненавижда. „Вратите се затварят.“ Ясен женски глас даваше напътствия и обявяваше спирките, а хората влизаха и излизаха, носейки мирис на дъжд и мокри дрехи. Митко се сепна и се огледа. В другия край на дългия вагон седеше неговата съученичка Искра, която зяпаше нанякъде. Сигурно не го беше видяла. Не, няма да ѝ се обажда, сега и без това не му беше до разговори за училище. Митко се обърна на другата страна. Над вратата лампичките на таблото святкаха и отбелязваха маршрута. Погледна къде е стигнала светещата редичка. До предпоследната спирка оставаха още три. Отгоре, над таблото, някакъв плакат приканваше хората да научат английски на достъпни цени. Усмихнатото момиче от рекламата гледаше надменно всички пътници и на Митко му се стори, че се е вторачила точно в неговите уши.

От главата му не излизаше случката от днешния петък. Сашо от седми клас и тримата му приятели отново го бяха спрели в коридора след часовете. „О, дребен, не бързай толкова. Я да видя тези сателитни чинии.“ каза му Сашо и го дръпна силно за ухото. Митко изохка, сбърчи вежди и се хвана за почервенялото уше. Другите се заливаха от смях, а най-силно и гръмогласно се смееше Сашо. „Не дърпай силно, ще му пораснат още по-дълги“ каза другият и пак се захили. В този момент Митко искаше само едно – да се измъкне от тях. „Дъмбо,“ каза му Сашо и го хвана през закопчаното яке за гушата, „Навън вали. Но когато разпериш уши, няма да имаш нужда от чадър.“ Сашо се разсмя отново на собственото си остроумие и се обърна към приятелите си, за да види и тяхната реакция. Митко използва краткото разсейване, отскубна се от здравата ръка на Сашо и се затича към страничния изход на училището. Поне в бягането го биваше. Все пак, в часа по физическо бягаше най-бързо от момчетата и господин Манов все не намираше думи да го нахвали.

Сашо и другите се бяха стреснали, смехът секна и те хукнаха след него. Единият дори си хвърли якето и раницата на земята, сигурно за да бяга по-бързо. Митко изхвърча през страничния изход и студеният дъждовен въздух стегна гърлото му. Изстреля се през двора на училището. Чуваше само тупането на тежките им маратонки зад себе си, търкането на шушляковото яке на единия и собственото си учестено дишане. Устата му беше пресъхнала. Засили се още повече. Сега тичаше по мокрия тротоар, начупените плочки се кривяха под краката му, локвите пръскаха на всички страни. Рязък завой наляво. Оживеният булевард се изпречи пред него с всичките си хора, трамваи и коли. Митко продължи да тича. Дребничък какъвто беше, той ловко избегна сблъсък с един куцащ старец. После с една жена, която тромаво излизаше с две торби в ръце от съседния супермаркет. „Гледай къде тичаш, за малко да ме събориш“ развика се тя. Митко хлътна в супермаркета, профуча през въртящата се врата и спря чак в дъното до витрината с месо. Прилепи се отстрани, задъхан. Усещаше целия си гръб под раницата изпотен. Обърна глава точно навреме, за да види през витрината как Сашо изскача иззад завоя, блъска едрото си тяло в жената с торбите, а тя залита с разперени ръце, от които изхвърчат двете торби, и пада на земята. Всичко стана за секунда. Торбите се изсипаха на тротоара, десет яйца се разплескаха в локва от кисело мляко и препарат за чинии, а разпиляното от другата торба брашно за секунди се превърна в лепкаво тесто от дъжда. „Ауууу“, изпищя жената, „хулиган!“ Един висок мъж, видял случката, се намеси. Той хвана Сашо за яката, а с другата помогна на жената да стане. После двамата нещо се караха на Сашо, говориха по телефона. През цялото това време Сашо стоеше, навел глава и гледаше в земята. Митко за пръв път го виждаше такъв. Разправията продължи още известно време и след това всички тръгнаха нанякъде.

За по-сигурно Митко изчака още няколко минути в магазина преди да излезе. Отново под дъжда, още не беше пристъпил и две крачки и почувства такъв студ, че започна да зъзне в избелялото си по ръбовете яке. Трескав и треперещ, Митко закрачи като в просъница и дори не разбра как е стигнал до метростанцията, как е слязъл по стълбите и как се е качил на последния вагон.

И сега седеше там и гледаше втренчено собственото си отражение. „Вратите се затварят.“ Още една спирка до неговата. От мокрия джоб извади телефона си. Беше китайски, доста стар модел, с малък дисплей. Боклучав, дори интернетът му не работеше. Натисна копчето за включване. Дисплеят присветна слабо за момент, после изгасна отново. Не можа да го включи повече. „Само това ми трябваше, сега и телефонът ми си замина“, помисли си той. „Защо все на мен се случват такива неща?“ Мрачно гледаше отражението си в стъклото отсреща, а отгоре момичето от курсовете по английски продължаваше надменно да му се смее. Почувства се, сякаш всички са се наговорили срещу него, сякаш целият му живот се е превърнал в непосилен товар и от мисълта за това стомахът му се сви на топка. Митко стисна очи, скръцна със зъби и си помисли ясно и отчетливо: „Искам целият ми живот да се оправи и всичко да си дойде на мястото.“ Сякаш чу собствените си мисли и за момент му се стори, че ги е изрекъл на глас.

Вечерта баща му не се зарадва особено на новината за разваления телефон.
– Ще го дадем на поправка – каза той с равен тон.
Митко тъкмо беше взел топъл душ след гонитбата в дъжда и се чувстваше по-добре от миризмата на сапун и чисто. Казаното от баща му го жегна и той раздразнено отговори:
– Но аз искам нов телефон! От трети клас не съм имал нов. А този и тогава не беше нов, а беше някакъв стар телефон на мама.
– Този още става, ще го дадем на поправка – повтори баща му. Говореше решително и спокойно и както винаги не търпеше възражения. – Виж, Митко, не мога всяка година да ти купувам нов телефон. Този си е добре, върши работа.
– А на другите деца от класа как им купуват? Освен това аз не искам всяка година нов, а поне веднъж нов. С яка камера и готини игри.
– Митко, не може!
– Защо не, и аз искам да имам хубав телефон, и аз искам да имам хубави неща – продължаваше Митко, а гласът му беше станал почти писклив.
– Парите ни трябват за друго. Бизнесът ми не върви добре, напоследък имам доста разходи. Какво да ти обяснявам? Не можем да харчим сега за телефони.
– Но на мен ми ТРЯБВА нов телефон.
– Не бъди егоист! – кресна баща му и Митко замълча.
До вечерта с баща си не си казаха нито дума. Митко си легна рано, опита се да заспи, но дълго време не можа. В съседната стая майка му и баща му разгорещено спореха за нещо на висок глас.

Към следващата глава