Към предишната глава |  Към следващата глава

Глава Втора

Шън

На другия ден, в събота, Митко и баща му тръгнаха между панелните блокове в ярката светлина на пролетния ден. Баща му го поведе към един сервиз. Всъщност, сервиз не беше съвсем точно, защото ставаше дума за един стар трафопост. Той изникна между блокове с ръждясалите си решетки и врата, на която провисваше една стара, едва забележима табела с надпис „GSM сервиз“. Влязоха. Митко очакваше, че едно място без прозорци, каквото е един трафопост, ще бъде тъмно, но не беше подготвен за мрака вътре. Широко ококори очи и въпреки луминесцентната лампа на тавана му трябваше малко време, за да свикне. Беше задушно. Огледа се. Тясното помещение беше обградено от всички страни със стъклени витрини, пълни с телефони, калъфи, слушалки и какво ли още не. В дъното, на едно малко столче, до масичка с настолна лампа седеше един човек. В полумрака Митко го определи като китаец.
– Добър ден, какво желае? – поздрави ги китаецът.
– Имаме едно телефонче, което се развали – каза бащата. – Детето не го пази особено, мокрил го е в дъжда. Вижте какво можете да направите.
Митко бръкна в джоба си, извади телефона и го протегна напред. Китаецът кимна, усмихна се и го взе.

В този момент се чу позвъняване и баща му се извини, че чакал важно обаждане.
– Ало, здравей, готова ли е презентацията – каза той в слушалката. – Как така не си успял да намериш данни, аз за какво ти плащам?
И излезе навън.
Навикът на баща му да прекъсва важни неща с телефонни разговори изобщо не се харесваше на Митко. Не можеха да излязат някъде, да седнат да вечерят или да гледат филм без баща му по няколко пъти да прекъсва всичко с разни позвънявания.
Митко остана сам с китаеца.
– Казва се Шън, ти как се казва? – попита китаецът. (Шън – Кит. победа, 胜. Обикновено се използва за фамилно име.)
– Димитър – отвърна смутено момчето. Шън го погледна, белите му зъби проблеснаха в полумрака. Усмихваше се.
– Нещо тъжен? – попита го Шън.
– Не съм тъжен! – сопна се Митко подразнен.
– Не лъже, аз вижда, кога лъже.
Митко с недоумение погледна този човек, когото виждаше за пръв път. Защо си позволява да му говори така? Той знае ли какво му е на душата в момента? Сигурно не, защото ако знаеше, сигурно нямаше да задава нахални въпроси. Митко изпитателно го загледа. Китаецът мило и дружелюбно му се усмихваше. Странно, за миг този непознат му се стори непонятно близък. Като приятел. Ослепителната му усмивка разпръскваше мрака, а очите му хвърляха искри. „Какво пък“ помисли си Митко „той и без това нищо не разбира“. Устата му сякаш сама заговори.
– Не издържам повече – бързо занарежда момчето. – Сашо от големите и неговите приятели не спират да ме тормозят в училище. Вече почти всеки ден ме намират и ми се подиграват за какво ли не. Преди, когато Кико още учеше в нашия клас, беше по-лесно, не ни закачаха. Но Кико замина за Германия и аз нямам вече най-добър приятел. Освен това родителите ми само се карат, за всичко. Не мога да ги понасям. И баща ми не иска да ми купува нищо ново както купуват на другите от класа. Износвам стари дрехи и имам само този счупен телефон.
Митко млъкна. Не можа да повярва, че е излял душата си пред този чужденец, който едва ли беше разбрал нещичко от тирадата. Направо беше изумен от себе си. Но това, което последва, беше още по-изумяващо. Китаецът отвори капака на телефона, започна да човърка вътре с малка отвертка и заговори на абсолютно правилен български почти без акцент:
– На хората не е дадено да разбират веднага защо нещата се случват така, както се случват. Слушай внимателно, ще ти разкажа една история.
И китаецът поглади брадата си, наведе се към Митко и продължи почти в шепот.
Някога имало един богат търговец от Гуангдонг, който се мислел за много умен. Един ден паднала градушка и на стената на къщата му се появила малка дупка. На другия ден жена му го помолила да поправи дупката. Той махнал с ръка и казал, че има по-важна работа и че ще се погрижи за това по-късно. След седмица паднал нов дъжд, дупката се уголемила, в стаята протекла вода. Жена му пак му се примолила, а той ѝ казал, че ще стигне и до това. Заповядал ѝ да изчисти водата и да сложи кофа, ако пак протече. Но след още една седмица завалял най-проливният порой, който всички в провинция Гуангдонг помнели. Валяло толкова много, че стената паднала, цялата къща се срутила и търговецът едва успял да се измъкне жив. Двамата с жена му изгубили всичко, което имали. Търговецът се разплакал и казал: „Ех, само да можех да върна времето назад, щях да поправя дупката в стената още след първия дъжд. Сега вече е прекалено късно.“
– Дали и за мен не е вече прекалено късно? – тихичко попита Митко.
– Не – каза китаецът. – Не е прекалено късно.
Митко искаше да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото.
Баща му влезе обратно в сумрачната стаичка. Явно беше приключил разговора си.
– Готов ли е?
– Да, телефон готово. Десет лева.
Бащата плати, взе телефона и изведе момчето навън. След тъмнината вътре слънчевият ден беше направо ослепяващ. Митко примижа с очи.

На връщане в колата и двамата мълчаха. Момчето държеше стария си телефон в ръка и се ровеше в менютата. Старият апарат беше наред. Майсторът беше свършил добра работа, но Митко все пак искаше да провери, че всичко работи. Стигна до менюто с игрите. По принцип почти не ги играеше, защото бяха стари, а и не беше чувал никой от класа да играе на тях. „Древна бракма с древни игри“, помисли си той. Тетрис, Снейк, Уърдс. С копчето Митко разсеяно слизаше надолу в списъка на игрите, докато най-накрая не спря поглед върху нещо, което бе сигурен, че не беше там преди. Под Уърдс имаше нова игра, отбелязана с йероглиф, 时间 ( 时间 Шъдзиен, кит. време) , а до нея на български грееше изписано „Шъдзиен“. Китаецът е направил нещо. “Не е прекалено късно” прозвучаха думите на Шън в главата му. Цялата история ставаше все по-странна.

Митко отвори играта. Появи се меню с избор от две възможности, 1 или 24. Само тези двете. Нямаше копче за отмяна, нито меню за настройки или упътване за тази странна игра. Дори бутонът за изключване не работеше вече. Митко няколко пъти го натисна. Тъй като не искаше да казва на баща си, че телефонът се е развалил отново, момчето вдига рамене и натисна 1. Телефонът започна странно и бързо да вибрира, движението му за секунди направи вълнички наоколо и Митко видя как собствените му пръсти се заогъваха, все едно беше в анимационен филм. Но не чувстваше никаква болка. Нищо. Вълните се пренесоха по цялата му ръка и тяло, после по колата и баща му и в следващия миг Митко се озовава отново пред трафопоста. Крачеше с баща си към същите ръждясали решетки и врата със старата, едва забележима табела „GSM сервиз“. Митко за момент се спря объркан и после се понесе като в сън. Нали допреди малко беше в колата? А сега са се върнали обратно в сервиза. Но как? Митко понечи да пита баща си защо се връщат обратно, но преди да успее да подреди думите си, хлътнаха в мрака на трафопоста. Момчето ококори очи, за да вижда по-добре. Обзе го странно чувство. Вече беше изживявал това. Същата мъждукаща луминесцентна лампа, същите стъклени витрини, същата масичка с лампа в ъгъла. Телефони, калъфи, слушалки и какво ли още не. Само дето на столчето седеше не Шън, а някакъв друг човек с гола глава, който изглеждаше съвсем обикновено.
– Добър ден, какво желаете? – попита ги той.
– Имаме едно телефонче, което се развали – Тези думи вече бяха познати на Митко. – Детето не го пази особено, мокрил го е в дъжда. Вижте какво можете да направите.
Човекът на столчето кимна.
Митко, недоумяващ, му подаде телефона. Вече беше убеден, че сънува.
Позвъняване, бащата се извини и вдигна телефона. На излизане се чу:
– Ало, здравей, готова ли е презентацията… Как така не си успял да намериш данни…
Митко остана насаме с майстора, който тихомълком се зае да оглежда телефона.
– Къде е Шън? – попита момчето след дълго мълчание.
– Кой? – Онзи го изгледа с присвити очи.
– Шън, който работи тук – продължи момчето.
– Никакъв Шън не работи тука. Това си е моя работилница. Тука съм аз. Няма Шън–мън.
Настъпи тягостно мълчание, което за Митко продължи цяла вечност.
Баща му влезе обратно.
– Готов ли е?
– Готов е, само го почистих. Сигурно нещо от водата – каза гологлавият.
– Още по-добре. – отвърна бащата. – Явно се е оправил сам, след като е изсъхнал. Какво дължа?
– Десет лева.
Бащата плати и изведе Митко навън на ослепителното слънце. Митко примижа с очи. Дали още сънуваше? Ощипа се по крака, но нищо не се случи.

Към предишната глава |  Към следващата глава