Към предишната глава |  Към следващата глава

Глава Трета

Вторият баща

Искра много обичаше неделите, защото можеше да ги прекара в най-любимото си занимание – разходки с Рори, английския им кокер шпаньол. Стана рано, изми се и се облече, среса дългата си гарвановочерна коса. Смени водата на Рори и досипа малко гранули в голямата купичка. Силният мирис на кучешка храна изпълни кухнята, но тя дори не забеляза. Беше свикнала с този мирис и дори ѝ харесваше. Рори доволно се въртеше около нея.

– Добро момче, Рори – каза тя. Хвана главата му с две ръце и размята рошавите му уши.

Кучето я погледна с топлите си очи, после се наведе и жадно залочи от водата. Дългите уши се заклатиха отстрани на купата и бързо се намокриха. Искра внимателно го почеса по главата. После извади на барплота друга купичка, измъкна от шкафа над мивката кутията с мюсли и щедро си сипа. Помириса млякото от хладилника преди да налее в купичката. Ставаше. Искра дори не изчака кашата да омекне и захрупа в такт с Рори, който вече се беше заел с гранулите. Момичето наблюдаваше кучето и се наслаждаваше на тишината на утрото.

– Добро куче, най-добричкото куче на света – с любов каза тя, когато и двамата поприключиха със закуската.

Искра взе учебника по Човек и природа от своята стая, а кучето я следваше по петите и махаше с опашка. Обратно в хола, Искра седна на студения кожен диван и присви крака към себе си. Отвори учебника. Рори не чака покана и се намести до нея, сгуши глава в скута ѝ и затвори очи. Да. Това беше любимата ѝ поза за учене.

– Аз ли да разходя Рори днес? – рошавата глава на Радо се подаде по някое време от вратата. Личеше му, че току-що се е измъкнал от леглото. Брат ѝ беше две години по-голям от нея, учеше в същото училище.

– Не, аз ще го изведа след малко – отговори Искра. Радо се прибра обратно и остави вратата отворена.

Отново блажена тишина. Майка ѝ още не се беше събудила. Откакто беше бременна, тя доста си поспиваше. Искра знаеше, че наближава денят, в който ще се роди малкото братче, но дълбоко в себе си не беше особено радостна от това. Майка ѝ и сега нямаше достатъчно време за двете си по-големи деца. Май единствено вторият им баща беше извън себе си от щастие. Непрекъснато говореше само за това и от месеци тичаше по магазините да избира бебешки принадлежности. И тази сутрин беше излязъл рано, май за да купува някаква специална детска количка. На вечеря предишната вечер беше надул главите на всички с тая количка, била 3 в 1, с най-удобната дръжка, возела леко. Не че Искра особено я интересуваше. Но вторият ѝ баща не спираше да говори. Щял да осигури най-доброто за първородния си син, каза. При тези думи Искра и Радо се спогледаха. Все едно Радо не му беше син, макар и заварен. Вторият им баща често говореше такива неща пред двамата. Не го интересуваше, че засяга децата и може би ги кара да се чувстват нежелани. Особено Радо. Майка им нищо не каза. В такива моменти Искра беше благодарна, че поне има Радо, пред когото после да излее възмущението си. Радо никога не го показваше, но тя знаеше, че изживява всичко надълбоко. Брат ѝ, макар да стърчеше две глави над съучениците си и да имаше кафяв колан по карате, беше до болка чувствителен и мразеше всякаква несправедливост.

От входната врата се чу тракане. Рори замаха с опашка и се втурна натам, но след малко унило се върна и пак легна в краката ѝ. „Прибира се“ помисли си Искра, „Рори само на него не се радва. И как да му се радва, като оня редовно го рита и го затваря на тъмно в банята.“

След минута вторият ѝ баща с големи крачки влезе в стаята, като едва крепеше пред себе си един огромен кашон. Сложи го пред телевизора и мълчаливо започна да го разопакова. Оказа се бебешка количка.

– Ето я – каза той самодоволно. – Взех най-новия модел, сива. Имаха и други цветове, но сивата е най-хубава. Нали? – и погледна към Искра.

– Щом казваш – отговори тя на път към коридора. Рори я следваше. Искра си облече якето, взе каишката в ръка и изведе кучето.

Разхождаха се дълго. Когато видя, че слънчевият часовник в дъното на парка показва три, Искра извика Рори, сложи му каишката и тръгна да се прибира. Не бързаше. У тях беше тихо. Искра влезе в кухнята.

– Къде се мота толкова? Дори не си обядвала – каза майка ѝ докато правеше нещо на мивката.

– Разхождах кучето – разсеяно отговори момичето. – И не съм гладна.

Отново седна на дивана, взе учебника по Човек и природа, който лежеше там още от сутринта, а кучето се настани до нея. Тъкмо беше преполовила урока, когато влезе вторият ѝ баща. Тя никога не го наричаше по друг начин, освен така: „вторият ми баща“. Искра го погледна и забеляза, че е с яке и обувки, явно се готвеше да излиза.

– Разкарай се – каза той и избута Рори от дивана, за да седне до нея. След това се обърна към Искра:

– Ти нали знаеш, че майка ти всеки момент може да роди?

– Знам – отговори момичето. – Ще я закараме в болница…

– Остави болницата – грубо я прекъсна той. – Малките бебета лесно се разболяват и трябва да се държат далече от домашни животни.

Искра не разбираше накъде бие и започна да се тревожи.

– Какво искаш да кажеш?

– При малките деца няма място за песове. Това искам да кажа.

Искра познаваше грубото му отношение към кучето и се опита да запази спокойствие. С треперещ глас каза:

– Ако те притеснява Рори, ще го държа само в моята стая и няма да го пускам при бебето…

– Не е само това. Песът прави мръсотия, а и вече няма да има достатъчно място за куче. Жилището не е толкова голямо. – Той я погледна, но момичето извърна поглед. – Ще го заведа в един приют, там ще му е по-добре.

Искра не можа да сдържи една сълзичка, която капна на учебника.

– Но Рори си е нашето куче, той не може да ходи в приют. – през сълзи каза тя. – Там ходят бездомните кучета.

– Песът е вече стар и мирише. Не ни трябва такова куче. Изобщо не ни трябва куче, ако питаш мен. – И той се изправи.

– Никой не пита теб! – изкрещя Искра, също стана от дивана и ядосано стисна юмруци.

Но той не се стресна и заплашително се надвеси над нея.

– Слушай, момиченце, опитах с добро, но при тебе с добро не става. Песът заминава в приюта още сега. Край. Говорил съм вече с хората там.

Майка ѝ тракаше с някакви съдове иззад барплота и от време на време подпираше ръце отзад на кръста си. Големият корем стърчеше напред и тя с мъка пристъпяше.

– Мамо, той иска да заведе Рори в приют! – обърна се Искра към нея.

– Миличка, сега не мога да се занимавам и с това – уморено каза майка ѝ. – Имам достатъчно много други грижи. А и може би е време кучето да отиде на друго място, тясно ни е вече с него.

– Значи си знаела! – викна Искра, изумена от такова предателството.

Бременната замълча и продължи да трака зад барплота.

Вторият баща също се изправи и излезе в коридора. Искра за момент си помисли, че се е отказал от нелепата си идея. Но след малко той се върна с каишката в ръце. Рори я видя и стана. Кучето обичаше да излиза и въпреки, че беше капнало от умора след днешната разходка, при вида на каишката пак замаха с опашка.

– Не! – извика Искра и се хвърли към Рори, но вторият ѝ баща я задържа с една ръка. С другата закачи каишката на кучето. Искра се протягаше, опитваше се да хване Рори, но силният мъж я изблъска, взе кучето под мишница и с бързи стъпки тръгна към входната врата. Искра се опита да ги настигне. Добричкият Рори я гледаше изпод ръцете му и сигурно си мислеше, че това е някаква игра. Вратата се затръшна под носа ѝ. Тя чу как ключът се врътна и как бързи стъпки затропаха надолу по етажите.

Искра плака цял следобед и цяла вечер. Накрая заспа от изтощение.

Към предишната глава |  Към следващата глава