Към предишната глава |  Към следващата глава

Глава Четвърта

Караницата

Мите, ти биеш сервис“ вика баща му, докато се подготвя за посрещане от другата страна на мрежата. Митко хваща перцето, удря го, чува се „пенннг“, то полита нагоре към топлото лятно слънце. С ръка разперена вдясно и поглед в перцето баща му посреща, удря обратно. Митко прави две крачки назад по меката трева, прикляка и удря ниско и косо. Баща му е затруднен, бие силно и перцето засяда в мрежата. „Браво, бе Мите, пак ме би. Много силен си станал.“ Митко се чувства горд, сърцето му бързо бие и ще изхвръкне като птичка. „Хайде сега да отидем при майка ти да хапнем.“ Майка му е под едно дърво на близкото хълмче. Седнала е на сянка върху познатото карирано одеяло. Извадила е сандвичите и един ухаещ на ванилия кекс от старата кошница за пикник. „Кой би?“ пита тя. „Митето е шампионът! Българската надежда във федербала.“ Баща му му разрошва косата. Смеят се. Митко пак се топи от щастие. Ядат сандвичи и кекс, разказват си забавни истории. Всичко е толкова ярко и мило – и дървото, и ръцете на майка му, които топло го прегръщат, и звънкият глас на баща му. Сандвичите са най-вкусните, които някога е ял и момчето посяга за още един.

Митко се събуди и видя, че завивката е изритана в краката му. Стана, отиде до бюрото си и погледна телефона, беше осем и нещо. Поспал си е до по-късно, но все пак беше неделя. Пак си легна. Затвори очи, искаше сънят да се върне. Сякаш беше в някой друг живот, когато те, тогава мама, тати и Митето, ходеха заедно на пикници. От ранна пролет до късна есен всяка събота и неделя се качваха на колата и отиваха някъде сред природата с кошница, пълна със сандвичи и сладкиши. Толкова неусетно беше отминало това време и Митко си даде сметка, че всичко се е променило. Сега и майка му, и баща му бяха заети, намръщени и заядливи. И само се караха помежду си.

Митко полежа така доста дълго, унесен в спомени и размишления. Но имаше да учи и най-накрая се надигна. Първата му работа след като стана беше да отиде до килера. Разрови долния рафт и издърпа разни вехтории – куфар, хладилна чанта, куп стари вестници. И я видя. Същата плетена кошница за пикник, прашасала и на места със стърчащи очупени пръчки. Сега му се стори толкова малка и обикновена. В нея лежеше сгънато едно карирано одеяло.

Само аз се занимавам с домакинството в тая къща – се чу от кухнята.

Митко отиде да види какво става. Майка му миеше чинии.

Цял живот само аз мия чинии – на висок глас се възмущаваше майка му,. – Веднъж да те помоля за нещо и няма да го направиш.

Стига си ме прекъсвала – бързо занарежда баща му насреща ѝ. – Щях да ги измия малко по-късно. Не ти увира главата, че спешно подготвям оферта за голям клиент.

Не се прави, че вършиш нещо, просто винаги те мързи – повиши глас майка му. – Никога не ми помагаш за нищо.

А ти с какво ми помагаш? – не остана длъжен баща му. – Знаеш, че времената са трудни, бизнесът не върви. Вместо да ме подкрепяш, ти се опитваш всячески да ме дърпаш назад.

Аз ли те дърпам назад? Аз, която оправям цялото домакинство. И се грижа за детето. А ти никога не отделяш време за нас.

Митко не издържа повече при тях и се прибра в стаята си. Все още по пижама взе учебника по английски и се опита да учи. В съседната стая продължаваха да се карат на висок глас и нищо от прочетеното не му влизаше в главата. Митко взе телефона от бюрото си, легна в леглото и се зави през глава, за да не чува. Яркият дисплей озари тъмнината на скривалището. Прииска му се да се обади на най-добрия си приятел Кико, за да излязат. Но Кико вече беше далече. Митко нямаше неговия нов номер в Германия, пък и тайно се страхуваше, че предишният му най-добър приятел вече го е забравил.

Пръстите сякаш сами отвориха менюто с игри и се спряха на Шъдзиен. Тайнствената игра, която вчера не проработи, пак зачовърка любопитството му. Включи я. 1 или 24. Пак същата работа. Митко не помнеше или по-скоро не можеше да си обясни какво точно се случи миналия път. Тогава натисна 1, защото беше логично 1 да е първо ниво. Така че пак го натисна. Под завивката, на светлината на дисплея той видя пак ония странни вълни да тръгват от телефона, да се разнасят надолу по китката, върху изпънатите му крака. В следващия момент момчето лежеше свито на кравайче в същото това легло. Завивката беше изритана в краката му. Как беше успял да се завърти така неусетно? А телефонът вместо в ръката му да се озове на бюрото? Дали играта имаше нещо общо? Митко вече беше сигурен в това. Но какъв точно беше смисълът на тази игра?

Стана и отиде в кухнята. Баща му пиеше кафе на масата и съсредоточено пишеше нещо на лаптопа си.

Добро утро – каза Митко, но баща му не отговори. На Митко толкова му се искаше да разкаже за странната случка, но дори не знаеше как да започне.

В мивката и наоколо бяха натрупани купчини мръсни чинии, прибори и тави. Ако майка му пак видеше тези купчини, сигурно здраво щеше да се ядоса. При мисълта за крясъците Митко изтръпна. Отиде до мивката и започна да сапунисва и мие. Майка му влезе чорлава и сънена в кухнята.

Защо си оставил детето да мие чинии? – нападателно се обърна тя към бащата. – Той има да учи, има контролни другата седмица. Нали на тебе ти казах да миеш. Веднъж да те помоля за нещо и няма да го направиш.

Стига си ме прекъсвала – отвърна баща му. – Щях да ги измия малко по-късно. Не ти увира главата, че спешно подготвям оферта за голям клиент.

Митко постоя до мивката като треснат с мокър парцал, водата се стичаше по ръцете му, а главата му щеше да се пръсне. После мълчешком се прибра в стаята си. В кухнята се вихреше буря, жестока както никога досега. Продължи дълго, на Митко му се стори като цяла вечност. Родителите му от време на време прекъсваха, сякаш за да наберат сили. Бяха като двама боксьори, които се налагат все по-ожесточено рунд след рунд. Момчето упорите се опитваше да учи, но умът му беше другаде.

Най-после настъпи тишина и Митко сякаш малко си отдъхна. Но не за дълго. Майка му отвори вратата на стаята. Беше разстроена, със зачервени очи. Явно беше плакала. Държеше пътна чанта. Прегърна момчето и каза:

Митко, аз ще отида за известно време при леля ти Ани. Утре да дойдеш да ме видиш. Ако има възможност, ще те взема и тебе у тях.

Майка му искаше да се махне от вкъщи. Това не го беше очаквал. Митко седеше там пребледнял и изпитваше някакво странно чувство на вина. Заради него ли се стигна дотук? Този път караницата започна заради неговото миене на чинии. Ако си беше замълчал както първия път и не се беше намесил, сигурно нямаше да стане така. Майка му вече щеше да се е успокоила. Нямаше да иска да ходи при сестра си.

Изгладила съм ти дрехите за училище – продължи тя. – И съм ти изпрала маратонките, в шкафа са. Следобед след тренировката ти по тенис ще ти се обадя.

И после тръгна без повече обяснения. Само Митко я изпрати до вратата. На Митко му се стори, че видя една лъскава вадичка на бузата ѝ.

В ранния неделен следобед момчето отиде до кортовете в парка на тренировката, както всяка неделя. А след нея дълго се разхожда из алеите, мрачен и унил. Не му се прибираше.

Към предишната глава |  Към следващата глава