Към предишната глава |  Към следващата глава

Глава Шеста

Играта Шъдзиен

Митко влезе в час по български и се извини, че е закъснял. Учителката го погледна и видя прясно сцепената му устна. Той беше измил кръвта, но ранaта си личеше.

– Какво се е случило?

– Нищо. Тичах, паднах по стълбите и се ударих – излъга Митко.

Искра го погледна с присвити очи. Тя ненавиждаше лъжи. Но реши, че е по-добре за Митко да не се намесва и си замълча.

– Искаш ли да те заведем при лекарката да го погледне? – предложи госпожата. – Лошо си се ударил.

– Не, не, добре съм. След малко вече ще ми е минало. Само малка драскотина е.

И момчето отиде да си седне на един от по-задните чинове. Учителката не го спря, само от време на време го оглеждаше изпитателно.

Малко след като урокът свърши и звънецът би, Митко вече стоеше до Искра. Кръвта беше спряла окончателно и беше засъхнала в коричка.

– Ти ли ми взе телефона? – попита той.

– Да, ето го. – И Искра му го върна. – Ти защо така излъга и не каза за онзи Сашо?

Но Митко сякаш не я чу.

– Пипа ли нещо вътре? – попита той.

Искра сега не беше включвала телефона и беше убедена, че всичко преди да отвори играта е било сън. Но пък всичко беше толкова истинско в тоя сън. Тъй като не умееше да се преструва, каза:

– Ами, не точно.

Лицето на Митко стана сериозно, той седна до нея.

– Какво имаш предвид?

– Ами нищо, сънувах, че искам да играя на някаква непозната игра на твоя телефон. Но това беше само насън.

– Шъдзиен ли се казваше играта? С китайски йероглиф.

– Да. – Искра притаи дъх, сърцето ѝ биеше лудо, а сините ѝ очи се ококориха. Откъде Митко знаеше за съня й?

– Едно ли натисна?

– Да.

– Разкажи ми съня.

– Ами, сънувах, че идвам на училище, виждам тебе с ония в празния кабинет, но ти удрят само един шамар и не те ритат. После взимам телефона ти и отварям играта. Като истинско беше. После се събудих и всичко се повтори по почти същия начин. Но по-лошо, защото първият път поне не ти бяха разкървавили устата.

Искра погледна виновно надолу.

– Сега сигурно ще ме помислиш за луда.

Но Митко отговори съвсем спокойно, сякаш знаеше за какво говори тя.

– Няма да те помисля за луда. И на мен ми се случи подобно нещо. Дори два пъти. И двата пъти започнах да цъкам на тази игра и натиснах едно. И забелязах, че сякаш времето се рестартира отпреди един час. Някои неща се повтаряха, а други бяха съвсем различни.

– Все едно пътуване във времето? – Толкова много въпроси напираха в съзнанието на Искра и тя не знаеше откъде да започне.

– Да. Но само един час назад.

– И си сигурен, че е от играта?

– Не знам точно. В събота един китаец ми инсталира тази игра, всъщност не го видях да я инсталира, но трябва да беше той. После почти веднага я пуснах и рестартирах часа, но китаецът го нямаше. Обаче всичко друго си беше същото. А втория път беше вчера сутринта. – Митко замълча за момент. – Докато майка ми и баща ми се караха. Времето се рестартира и аз се опитах да ги спра. Но вместо да ги спра, направих нещата още по-зле.

– Също като мен – промълви Искра. – Ако бях влязла в оная класна стая минута по-рано, нямаше да те наранят.

Тя замълча за момент и продължи:

– Но само аз ли си спомням или и другите си спомнят, когато рестартирам времето?

Митко помисли малко и каза:

– Ами, например, ти си рестартирала днес. Ако аз си спомнях, че Сашо ще ме хване в празния кабинет, щях да избягам. Или да закъснея. Нямаше да ме намерят. Явно помни само този, който рестартира.

– А това 24 за какво ли е? – попита Искра.

– Ако мислим логично, щом 1 връща времето с 1 час, то 24 би трябвало да връща 24 часа. Например, ако рестартираме сега, ще се върнем в неделя в осем и осемнайсет.

Неделя осем и осемнайсет! Искра си спомни как седи в тишината на хола с главата на Рори в скута си. Телефонът, думите на Митко, връщане във времето – всичко беше толкова объркано. Но една мисъл засенчи всички останали. „Рори!“

– Слушай, трябва да рестартираме за 24 часа. Важно е – заговори тихо тя. Съучениците им вече влизаха обратно в стаята, щеше да започва следващият час. – Вчера доведеният ми баща даде нашето куче в приют. Ако рестартираме, сигурно мога да спася Рори.

– И защо го даде в приют?

– Защото ще си имам малко братче и нямаме място. Пък и той не харесваше Рори още откакто дойде да живее у нас.

– Не знам – отвърна Митко.

– Рори ми е всичко, разбираш ли, трябва да се опитам да го спася. Отчаяна съм. Трябва да се върна в неделя и да го спася.

– Искра, не знам дали е добра идея, нещо ще се обърка.

– Добра идея е! – каза Искра и умолително го погледна в очите. Звънецът би.

– Хайде! – добави тя.

Митко не беше сигурен дали това е най-доброто. Ами ако нещата пак станеха по-зле?

– Отчаяна съм – още по-умолително продължи Искра. – Моля те, моля те, моля те!

– Добре – Митко не издържа на молбите. – Обаче ще натиснем копчето на играта заедно. И в два часа, когато вземеш кучето, ела ме намери на кортовете в парка. Бях на тренировка. Искам да кажа, ще бъда на тренировка.

Докато учителката влизаше и затваряше вратата Митко намери Шъдзиен в телефона и двамата заедно натиснаха копчето.

Към предишната глава |  Към следващата глава