Какво се случи дотук:

Първа глава „Бягството“

Втора глава „Шън“

Трета глава „Вторият баща“

Четвърта глава „Караницата“

Пета глава „Страшната случка“

Шеста глава „Играта Шъдзиен“

Седма глава „Кошницата за пикник“

 

Глава Осма

Слънчевият часовник

В спокойната неделя сутрин Искра се облече и нахрани Рори, после бързичко го изведе навън. Побърза да се отдалечи от блока, за да не засече някъде доведения си баща. Беше ѝ ясно, че той трябва скоро да се прибира, награбил големия кашон.

Дълго се разхождаха с Рори в парка. Винаги когато беше сама с кучето, Искра се чувстваше спокойна и свободна, сякаш можеше да бъде изцяло себе си. Тя го приемаше като приятел от детинството, такъв, за който трябва да се грижиш, но който те приема изцяло и те обича такъв, какъвто си. И на свой ред си позволяваше да се държи детински с него. Отъркаляха се в тревата, гониха се и Искра съвсем забрави за времето.

Но към два часа се усети и се заедно с кучето се запътиха към кортовете. Застанаха до оградата, за да изчакат Митко. Той играеше запъхтяно, а треньорът му подвикваше наставления. По някое време, загрял и зачервен, момчето се приближи към тях. Раната на долната устна си личеше, но вече беше позаздравяла. Значи и той, и тя успешно са се върнали обратно в неделя, когато освен тях двамата, всичко друго си беше същото.

Рори видя Митко и замаха опашка. Явно го хареса.

Ти промени ли нещо? – попита тя с усмивка.

Да, промених. Четох конско на майка ми и баща ми и за малко да ме накажат.

И двамата се засмяха.

И аз промених – каза Искра. – Сега няма да се прибирам. Поне до довечера.

И после какво мислиш да правиш? Не можем да рестартираме вечно! – с упрек в гласа отвърна Митко.

Не знам, ще измисля нещо. Ще го скрия в мазето, ако трябва.

Кучето тичаше около двамата и махаше с опашка. Митко взе една пръчка и я метна. Рори се затича след нея, намери я и с гордо вдигната глава я донесе обратно. Сложи я в краката на Митко, изплези дългия си език и очаквателно замаха с опашка.

Хареса те – каза Искра.

Много готино куче.

Разхождаха се по алеите, говореха си, а пролетното слънце им играеше по лицата през шарената сянка на дърветата. Точно когато минаваха покрай слънчевия часовник, Искра отбеляза:

Виж ти, вчера с Рори минахме оттук по същото време, когато часовникът показваше три. Така де, не вчера, а преди да върнем времето назад. Точно гледах часовника и се канех да тръгвам да се прибирам. Ако знаех, че оня ще ми вземе кучето, нямаше да се прибера. А ти, Митко, какво правеше по това време?

След тренировката дълго се разхождах в парка. Сигурно съм бил някъде по ей-ония алеи. – И той посочи към другата страна на часовника.

Какво съвпадение – весело отвърна Искра.

В същия момент Рори, който тичаше наоколо без каишка, заби лапи в земята, изпъна четирите си крака и с изправена нагоре опашка залая. Искра погледна в посоката, накъдето лаеше кучето. Една черно-бяла котка, появила се незнайно откъде, стоеше наежена до едно дърво и гледаше предизвикателно.

Рори, не! Ела тук! – извика Искра, но вече беше късно. Рори се спусна да гони котката, която в миг се метна назад, като почти направи салто и се стрелна между дърветата. Рори я последва с бясна скорост.

Рори, върни се! Ела тук! – Но виковете бяха напразни. Рори устремено тичаше след котката. Искра и Митко се втурнаха след него. Митко беше по-силен и дръпна доста напред, но макар и да беше добър спринтьор в часовете по физическо, скоро загуби кучето от погледа си.

След малко Искра го настигна и спря до него задъхана.

Такъв е – тя едвам си поемаше дъх. – Когато види котка и полудява. И друг път се е случвало.

Сега къде да го търсим? – попита Митко.

Миналия път, когато избяга, сам се прибра вкъщи – каза Искра и в същия момент осъзна опасността, която грози Рори. Митко сякаш беше разбрал мислите ѝ.

Трябва да върнем времето! – убедено каза тя.

Не, Искра, нещо ще се обърка. Вече веднъж сме връщали времето за целия ден. Не знам какво ще се случи, ако го направим пак. Този път няма да рестартираме!

Моля те! Моля те! Моля те!

Митко стоеше там и май не знаеше как да реагира. Гледаше Искра изпитателно и стискаше уста. Искра се беше вторачила в него с големите си влажни очи. Разплака се. Митко с въздишка извади телефона, отвори играта и маркира 1. Протегна телефона към нея и каза:

Заедно натискаме копчето. На твоя отговорност.

След секунда пак се озоваха в парка, но на една по-отдалечена алея, по която бяха минали преди час. Рори тичаше покрай тях и махаше с опашка. Този път Искра му закачи каишката.

Благодаря! – каза момичето със светнали очи. 

Естествено минаха по друг път, по малки сенчести алеи, където почти не срещаха хора. Разхождаха се дълго, унесени в задълбочен разговор. Говореха за училище, за любими филми и книги.

Дори не видяха как някакво черно-бяло кълбо се появи иззад едно дърво. Като видя Рори, котката се наежи и изсъска. Кучето отскубна каишката от ръката на Искра и, разбира се, хукна да я гони.

Но тази котка нали беше в другия край на парка? – стъписано се Искра.

Митко не отговори, само погледна телефона си и каза:

Точно три часът е.

Да пробваме пак, а?

Този път Митко беше категоричен:

Няма смисъл да рестартираме пак. Явно в три часа Рори си тръгва за вкъщи, все му е едно дали с теб или без теб. Бързо, да отидем до вас и да го пресрещнем. Той сигурно първо малко ще погони котката. Накъде живееш?

Натам, не е далече – посочи тя и двамата затичаха.

Искра не си падаше по бягането и от време на време се спираше, за да си почине малко. Митко, който се стараеше да бяга по-бавно заради нея, спираше да я изчака.

Тъкмо стигнаха до блока, когато Искра видя как сивата кола на доведения ѝ баща завива по страничната улица. На задната седалка стоеше Рори с тъжно провесени уши и жално се взираше през страничното стъкло.

Изпуснахме ги – каза Митко. – Май не можем да променим някои случки, каквото и да направим. Объркващо е.

Искра нищо не каза. Тя мрачно гледаше пред себе си. Той съчувствено я погледна.

Искра, ами сега какво ще правиш?

Не знам – отговори тя и се разплака.

Митко я прегърна, за да я утеши, след което я изпрати до дома ѝ.