(За да ти прочета приказката, натисни оранжево-бялото бутонче по-долу :) )

Глава Първа

Облаците се смеят или как Стела нарисува врата

За своите пет години Стела имаше повече завършени рисунки от всичките си приятели взети заедно. Беше горда от този факт, искаше да се научи да рисува още по-добре и упорито продължаваше да се упражнява. „С труд и постоянство всичко се постига“ обичаше да казва Тати.

Тази история с рисуването започна неочаквано. Стела получи Вълшебните Моливи за Коледа. В началото ги държеше с цяла длан, а те смешно се кривяха в ръчичката ѝ. От рисунките не излизаше нищо свястно. И все пак имаше нещо странно и вълшебно в Моливите и Стела веднага го усети. Моливите имаха свой характер, не ѝ се подчиняваха и момичето се сърдеше. Първите рисунките с тях бяха драсканици, безформени черти и завъртулки, излизащи от очертанията на листа. Тук-таме от натискането на нетърпеливата ръчичка се получаваха дупки или хартията направо се разкъсваше, обаче Стела невъзмутимо продължаваше да рисува.

Един ден през пролетта децата в детската градина бяха малко. Приятелчетата, с които момичето обикновено си играеше, днес ги нямаше. След като обядва, Стела реши да извади Моливите от раницата и да порисува на спокойствие.

Тя усилено помисли как да започне и накрая сложи жълто кръгче в горния ляв ъгъл, а после направи няколко чертички около него за лъчи. За завършек драсна на слънцето една червена уста за усмивка и две сини точки с по три мигли за очи. Не че слънцето изглеждаше така, него дори не можеш да го погледнеш без да замижеш, но беше виждала така да правят другите деца. До слънцето се появиха две пухкави облачета, и те усмихнати и весели. „Баба казва, че е важно да сме усмихнати, за да се харесваме на себе си и да радваме другите хора“, помисли си тя. После беше ред на тревата. Гъсто наредени зелени чертички. Стана така мека и пухеста, че на Стела чак ѝ се прииска да се отъркаля в нея. Дървото пък стана разкривено и тумбесто от едната страна. Стела се постара поне да му добави няколко красиви зелени листа., а после оформи корените и дори врътна едно кръгче на дънера му за хралупа. „Тук катериците крият жълъди“, реши тя и се усмихна на собствената си досетливост. Унасяше се в рисуването и придобиваше смелост. Нарисува една рошава оранжева катерица, която крие жълъдите в хралупата. Тя обаче не се получи добре и стана като оранжева топка с черни триъгълни уши. Горе-долу доволна от резултата, поизпотена от усилието, Стела се зае със следващата задача, която ѝ беше хрумнала – да нарисува къща.

Голямо квадратче, червен покрив, два прозореца на горния етаж, а долу врата. Готово. „Сега един голям комин.“ Стела отдадено рисуваше, сменяше цветове, а Моливите като живи танцуваха в ръчичката. Малкото момиче се вживяваше все повече и повече в картината, пръстите рисуваха все по-бързо и по-бързо и гласовете и шума на детската градина се отдръпваха все по-далече и по-далече. Изведнъж рисунката се измени, цветовете станаха по-ярки, клоните на дървото се поразмърдаха пред очите ѝ, слънцето блесна като истинско. Рисунката оживя пред нея. Стела, притаила дъх, се усети, че пада надолу, превърта се презглава, лети стремглаво и не може да спре.

Бум“, тя се пльосна върху горното пухкаво облаче и отскочи като от батут; „паф“, уцели долното. Неволно се сети как обичаше да се мята със засилка на голямото легло в спалнята. Беше същото усещане. Двете Облачета с големите си усмивки и извитите си мигли ту наблюдаваха уплашената Стела, ту се споглеждаха и звънко се смееха.

Бум-паф, бум-паф – развикаха се те през смях. – Момиченце, внимавай къде падаш!

Стела малко се засегна от забележката, защото падането стана така бързо, че тя нямаше как да внимава. Но тъй като беше добро и възпитано дете, тя само каза:

Добър ден. Благодаря Ви, че ме уловихте. Сега искам да разгледам къде съм попаднала. Моля, извинете ме, но трябва да тръгвам.

Ти си била много възпитано дете, браво! – възхитиха се облачетата. – Възпитаните деца винаги поздравяват с „Добър ден“ и говорят на Вие с непознати. Също така благодарят, когато някой им помага.

Лека като птичка Стела скокна надолу към зелената трева, точно до дървото. Тупна меко, изправи се, отупа се и помести поглед нагоре към клоните. „Доста кривичко съм го нарисувала“, помисли си тя. Наистина, дървото едвам стоеше изправено. Стела протегна ръчичка към хралупата над главата си. Търсеше жълъдчетата, скрити от оранжевата катерица, но хралупата беше празна. За сметка на това напипа едно пухкаво въженце, което висеше на дървото. Няколкото зелени листа по клоните зашумоляха, а оранжевата топка с черните уши се размърда.

Мяу! – каза тя. – Какво животно си ти и защо ме дърпаш за опашката?

Стела учудено отговори:

Добър ден. – Тя никога не забравяше първо да поздравява. – Аз не съм животно, а момиче. Казвам се Стела. Вие трябваше да сте катерица, но по погрешка съм Ви нарисувала да сте котка.

Добре де, не ти се сърдя – котката се протегна. – Явно още не си се научила да рисуваш.

Стела много се засегна.

Аз умея да рисувам много добре, Мама ми каза! – ядосано отговори тя.

И тъй като ядът я накара да забрави възпитанието си за момент, добави:

Няма да търпя една грозна и дебела котка да ми говори по такъв начин!

Грозна и дебела ли, ха! – котката скочи от клона върху главата на Стела, замахна с лапа и я драсна по носа. После се метна на земята и избяга нанякъде.

Аууу – разплака се момичето. – Нослето ми. Но не трябваше да обиждам котката. Може би тя е права, че не съм се научила да рисувам добре. Ако бях нарисувала катерицата както трябва, нямаше да ме одраскат по носа. Това ще ми е за урок никога да не обиждам другите, дори и когато ми казват нещо, което не ми харесва.

След минута Стела се успокои и тръгна към къщата. Искаше да влезе и да попита някого къде е попаднала и, най-вече, как да се върне обратно в детската градина. Чак тогава видя, че е забравила да нарисува дръжка на вратата. „Ех, колко са важни малките подробности. Ако ги забравяме, понякога стават големи бели.“ помисли си тя. Покатери се по рамката на вратата до единия прозорец и се опита да се вмъкне, но прозорецът беше прекалено малък и тя успя да си промуши само крачетата. „Ще успея единствено през комина“, сети се тя. Ловко се прехвърли на покрива и огледа комина. „Добре, че поне него нарисувах голям“. И се пусна надолу с краката като по пързалка.

Дядо Коледа? Здравей! Пак идваш при нас! Този път носиш ли ми влакчето, защото миналия път беше забравил… – Едно русо момченце тичаше с протегнати ръце към Стела.

Дядо Коледа е дошъл? – показа се едно по-голямо момиченце от вратата.

Да, дойде от комина, видях го – извика момченцето. – Носи ни подаръци.

Стела се намеси:

Добър ден. Съжалявам, но аз не съм Дядо Коледа, не нося подаръци. Казвам се Стела и се изгубих. Как мога да се върна обратно в детската градина?

Децата не повярваха и продължиха да викат:

Само Дядо Коледа идва през комина! Ти си Дядо Коледа. Дай си ни подаръците!

Двамата подгониха Стела из стаята. Тя се изплаши не на шега и се затича около мебелите, а двете деца я преследваха. Стела зави остро покрай масата, преметна се през табуретката и успя да стигне обратно до камината. После скокна нагоре към комина и с лекота започна да се катери. А децата под нея продължаваха да викат: „Подаръците! Подаръците!“

Стела стигна до покрива и седна да си отдъхне.

Искам да се прибера вкъщи. Най-хубаво е вкъщи! – извика тя почти разплакана.

Отгоре ѝ се усмихваше Слънцето. То беше видяло всичко. И тъй като Стела му беше симпатична, ѝ каза:

Хвани се за някой от лъчите ми, а аз ще те залюлея нагоре.

Тя се протегна към един лъч, който за щастие беше нарисуван по-дългичък от останалите, хвана се и се залюля, по-силно, още по-силно, а Слънцето викаше „Стела, Стела, Стела!“

Стела, хайде, – повтаряше леля Славче – Майка ти е дошла да те вземе. Време е.

Благодарение на лъча Стела тъкмо беше изскочила от рисунката и едва повярва, че се е върнала обратно в детската градина.

Доста дълго рисува. Сега прибирай моливчетата и рисунката в раницата.

Чакай, лельо Славче, аз паднах до дървото при катерицата, която беше котка, тя избяга след като я обидих, после влязох в къщата от комина, избягах от децата, а после Слънчо ми помогна да се върна тук.

Леля Славче я погали по главата и се усмихна:

Хубава история, Стела, имаш голямо въображение. А каква е тази драскотина на носа ти?

Стела се пипна за нослето и се усмихна. Ето доказателство, че котката с острите нокти, както и всичко останало, беше истина. Отвори уста да си каже, но се сети, че леля Славче е от възрастните, а те не разбират, когато им обясняваш. Затова само каза:

Сигурно не ми вярваш, но моите моливи са вълшебни. Когато рисувам с тях, мога да отида където си искам.