Имало едно време една малка Светулка-Юлка. Когато слънцето залезело, тя изваждала красивото си фенерче и огрявала тъмната гора. По нрав била весела и добра, но и много любопитна. И то толкова любопитна, че чак досаждала на другите. Винаги искала да знае всичко, питала и разпитвала до най-малката подробност. Следяла къде ходят другите светулки, как се обличат, с кого дружат. Те я молели да престане да любопитства толкова. Но тя не слушала. Стигнало се дотам, че повече никой не искал да дружи с нея.

Светулка-Юлка видяла, че я отбягват, но тъй като любопитството не ѝ давало мира, тя се посветила на по-различни важни въпроси. Питала се например защо другите животни нямат фенерчета, къде отива луната, когато стане светло и какво се случва през деня, когато светулките спят.

Тези загадки вълнували Светулка-Юлка толкова много, че един ден тя не си легнала да спи. Изчакала да стане светло и с фенерче в ръка изпълзяла от своята дупчицата в земята. Навън за пръв път видяла топлото ярко слънце. То било невиждано красиво и светело по-силно и от нейното фенерче. Светулка-Юлка толкова го харесала, че полетяла към него, за да го разгледа отблизо. Летяла дълго и все не успявала да го стигне. Изтощила се. Крилцата ѝ натежали като олово и от умора тя изпуснала фенерчето, което се ударило в един камък и се счупило на хиляди парченца. Светулка-Юлка заплакала и унило полетяла обратно.

Когато дошла нощта, другите светулки полетели, за да огреят с фенерчетата си тъмната гора, но Светулка-Юлка останала в дупчицата си в земята, тъжна и сама.

Прекаленото любопитство винаги води до беди.