Един ден Мравчо-Славчо си вървеше по тясната мравча пътечка и търсеше храна. Но не откриваше. Тъкмо беше стигнал до голямото дърво на края на полянката и щеше да се връща с празни ръце, когато щастието му се усмихна. Попадна на една презряла круша. Тя лежеше на земята, точно върху мравчата пътечка и сладко ухаеше. Мравчо-Славчо се зарадва. Отиде до крушата и се опита да я търкулне сам. Побутна я отзад, после отстрани, но тя се оказа много тежка и не се помръдна. Мравчо-Славчо реши да тръгва обратно към мравуняка, за да потърси помощ. С бърза крачка запълзя обратно. Прибра се и наперено застана пред другите мравки. Каза им:
– Мили братя и сестри, до голямото дърво на края на полянката е паднала вкусна презряла круша. Тя е сладка като мед и добре ще ни нахрани. Единственият проблем е, че не мога да я донеса сам.
Мравките не чакаха втора покана. В дълга редичка запълзяха по мравчата пътека. Когато първите стигнаха до крушата, последните тъкмо излизаха от мравуняка, толкова дълга беше мравчата делегация. Първите пристигнали започнаха да режат крушата на малки парчета. Подаваха късче по късче на новодошлите, които поемаха товара и веднага тръгваха наобратно. От крушата бързо останаха само семките и дръжката. Десетки мравки се събраха, нарамиха и тях и се върнаха в мравуняка. Същата вечер си направиха богато угощение със сладката круша.
И при хората е така – когато са единни, лесно успяват да постигнат големи неща.